За „бившите“ хора и народната любов….?!

45
В навечерието на официалното начало на предизборната кампания, която всъщност у нас стана начин на живот в последната година, бих призовала всички желаещи да се погалят в народната любов и признателност за всичко, което са свършили или гръмко обещали и обещаващи да свършат, да направят три неща – да посетят една българска психиатрична болница, едно българско гробище и едно село в Северозападна България.
Защо избрах точно тези три „обекта“. Просто е – защото те са синоними у нас. Знам, че звучи ужасно, ще бъда обвинена, че е манипулативно, но ако го направят те, а и всеки желаещ, ще стане ясно, че това, уви, е точно така.
Българската средностатистическа психиатрична болница е мизерна, с едно-две изключения е ситуирана я в гората, я в периферията на малко населено място, и е някаква бивша сграда. Така, де. Защо пък за психично болните да има достойни условия – те са бивши хора, които няма да бъдат излекувани, защо да ги гледаме, те са опасни, вредни и никому ненужни. Да ги махнем, да ги изолираме, да ги „въдворим“ и там да вегетират. Е, когато на нас или наш близък се случи, това отношение много боли, но ние сме корав народ, чукаме на дърво, казваме „да не дава Господ“ и продължаваме напред. Когато белята се случи на някой с власт и пари, тогаваа лечението не е в средностатистическата българска психиатрия, а на друго място – има къде, не ги мислете. Затова на тях просто не им пука. Ще се изненадам ако науча, че политик или кандидат за такъв  е посетил подобно „лечебно“ заведение. Ще му се подиграват, защо да се главоболи за някакви си, дето даже може и да не гласуват. Като не си потенциална електорална единица, ти не представляваш интерес за тези, които ходят на работа по жълтите павета. Съединението било правило силата. Но, съединението трябва да е с правилните хора, а не с някакви си бивши…хора.
Вторият обект, който предлагам на кандидатите за политическа слава също е гадничък – средностатистическо българско гробище. И там е мизерия, разруха, бездомни кучета, поругани паметници. За почит и уважение към паметта на предшествениците ни и мъката на ближните отново не можем да говорим. Ама какво да им уважаваме пък на тези бивши….хора. Че те са бивши даже в прекия смисъл на думата, че да си губим времето с тях. И те, горките, не могат да са електорални единици. Пардон, у нас май това не е невъзможно, но то пък си става и без да ходим да ги убеждаваме в правилността на политическите си възгледи и без кухите обещания за светло бъдеще. То си е светло и без това, нали. Там е място без болка. Значи спестяваме излишни разходи за срещи с избиратели. Пак няма мисъл, че даже  и нас, които се държим за шлифера Му в качеството ни на определящи съдбините на народа, ще ни стигне онази с косата. Тъй като това си е неизбежно. Един стар лаф от студентските ми години гласеше, че животът е болест, която се предава по полов път и задължително завършва със смърт. Когато това се случи, обаче, ще има сърцераздирателни речи, съболезнователни писма, венци и съобщение в новините по телевизора. И мястото на вечния дом няма да е мизерно, то ще е в някое частно гробище, което е като декор на американски филм. Но не е за простолюдието, от което се очаква просто и само да гласува.
Третото място, което предлагам е село от Северозапада. Скоро пак бях там, редовно ходя и следя „развитието“ на този район на страната. Известно е, че това е най-бедният регион в Европа. Браво, пущяници, поне в едно сте първи……И там отново мизерия, пусти къщи с решетки, но без керемиди  – откраднати са, пътищата са като по време на война, за медицинско обслужване да не говорим, за денонощни аптеки – също. Посещението там, обаче, за да е съвсем истинско, трябва да не е с лъскавата кола от партийната субсидия, а с влак или автобус – ако има такъв между селата. Е, ама то нямало. Да, няма, защото там също живеят бивши…хора. Там живеят живите мъртви. Тях, питах ги, не ги интересува откъде идва газа, защото те са заети с нещо изключително важно и жизнеутвърждаващо в двадесет и първи век – с ОЦЕЛЯВАНЕТО си. Не духовното, не културното, а физическото си оцеляване. И така, драги кандадати за народна любов, обувайте галошите – там няма много тротоари и асфалтови улици и е кално или прашно, нарамвайте торбичките с хляб и сирене, вземайте влака и тръгвайте. И не им правете софри с кебапчета, те нямат зъби, защото и зъболекари няма по селата, а само в по-големите градове и те струват много пари – два зъба и половината пенсия хвръкнала. А трябва да се плащат сметки, да се отделят пари за дърва, да се купуват лекарства. А, всъщност лекарствата се пият през ден, защото няма пари за всичко, което е изписал докторът. А, и се пригответе да останете повечко там, защото влаковете се движат по веднъж до два пъти на ден и няма да можете да правите бързи връзки, да обиколите целия най-беден регион. Ако желаете пълна автентичност, ще ви осигуря нощувка в някоя къща – къщи бол, хора няма. Отдавна ги няма. Защото няма какво да работят, няма достъп до здравеопазване, няма къде да излезеш вечер да се разходиш, кино и театър са срамни думи. А и живите мъртви северозападнали старци не се интересуват от това. Те просто Я чакат – когато и както дойде. И да ги закарат я с трактор, ако има, я с каруца там горе, на баира, където вече е родата. Кръгът се затвори за бившите….хора….
      „Ехограф“  е авторска рубрика на д-р Цветеслава Гълъбова