През 1892 г. Д. Ивановски успешно „пренася” мозайчна болест по тютюна чрез екстракти, свободни от клетки и така открива вирусите. Почти веднага Borrel и Bosc изказват мисълта, че ракът се причинява от вируси и то не без основание. През 1898 г. са публикувани данни за пренос на брадавици чрез втриване на безклетъчни екстракти от тях на здрава кожа. Ellermann и Ban (1908 г.) докладват за безклетъчен пренос на левкозата по кокошките. Да, обаче брадавиците по това време не са били считани за тумори, а левкемията при хората не е била известна като злокачествено заболяване, поради което тези публикация привличат много слабо внимание. Всичко това се е променя през 1911 г., когато Peyton Rous демонстрира безклетъчен трансфер на солиден тумор (саркома по пилетата) който тогава е бил безспорно признат като малигнена неоплазия.Това е първата повратна точка за официално признаване на проучванията върху инфекциозния (вирусния) произход на рака.
Важен етап в развитието на това схващане за произхода на рака е появата на съобщения за онкогенния потенциал на вирусната нуклеинова киселина ( Di Mayorka, 1959). Така окончателно се установява, че вирусите са способни самостоятелно да трансформират клетката в ракова, а не само, че вземат участие в размножаването на вече трансформираната от други агенти клетка. Днес е ясно, че поне 30% от човешкия рак се причинява от вируси. Тези с доказан онкогенен потенциал принадлежат към различни вирусни семейства
ВИРУС
Карциногенезата е многостепенен процес, т.е. трябва да се появят множество генетични промени, за да се превърне нормалната клетка в злокачествена. Междинните етапи се идентифицират и обозначават чрез термини като „хиперплазия“ или „предрак“. Активирането на клетъчните онкогени и инактивирането на тумор-супресорните гени се включват в еволюцията на туморитe, независимо дали става въпрос за вирус или не. Изглежда, че по-често туморният вирус действа като ко-фактор, осигуряващ само някои от необходимите стъпки за генериране на злокачествени клетки, т.е. вирусите са необходими, но недостатъчни за развитието на тумори с вирусна етиология.
ОНКОВИРУСНА ПАТОГЕНЕЗА
Познаването на патогенезата на вирусната инфекция и реакцията на гостоприемната клетка са необходима част от разбирането как може да възникне рак, причинен от вирус. При една персистентна, хронична инфекция, туморните вируси си осигуряват дългосрочно присъствие в клетката. Активността им зависи от индивидуалната генетична и имунна чувствителност на всеки индивид. Подобна инфекция дава дългосрочната възможност за възникване на събития, които позволяват на клетката да оцелее, въпреки, че е под вирусен контрол. В същото време, вирусите, които установяват устойчиви инфекции, трябва да избягват откриването и разпознаването им от имунната система, което би премахнало инфекцията. Идентифицирани са различни стратегии за “избягване” на вируса:
(а) ограничена експресия на вирусни гени, които правят заразените клетки почти невидими, напр.EBV в В-клетките;
(б) инфекция на места, сравнително недостъпни за имунните отговори, напр.HPV в епидермиса;
(в) мутация на вирусни антигени, която позволява избягване от разпознаване на антитела и Т-клетки, напр.HIV;
(г) модулиране на молекули клас I на главния комплекс за хистосъвместимост на гостоприемника в инфектирани клетки, напр. аденовирус, цитомегаловирус и др.
Проблемът за рак и вируси е голям, като основните насоки са дадени от проф. Кълвачев в главата „Рак и вируси“ в Ръководството по Обща онкология, под редакцията на проф. Куртев , което ще излезе до края на годината.
Автор: проф.Панайот Куртев – онколог
