Разговор с д-р Цветеслава Гълъбова

279
Емил Рафаилов

 За съжаление интелигентният човек е пратен в ъгъла, или в най-добрия случай изправен до стената. Дa, той наистина е враг на вълната празноглавие, на онези симпатяги с цървули, с или без каскети, които напуснаха родните си места и днес се правят на тежки управленци!…

Жалко, ама много!…

Винаги твърдо съм заставал зад правия текст. Без задръжки, задавах и ще продължа да го правя, въпроси, които искат максимална честност и откровеност. Защото заставайки пред съвестта си, когато се изправиш пред „олтара“ на истината нямаш друг шанс освен да бъдеш искрен и то до край.

Много пъти съм казвал, ще повторя и сега –   няма неудобни въпроси, има неудобни отговори……

  „…..не прощавам лъжата, лицемерието, алчността и войнстващия примитивизъм, който претендира да управлява“

За кого е опасно „безгръбначното“ поведение? Имате ли афинитет към него?

Опасно е за всички. Първо е опасно за самия „безгръбначен“, защото като се огъва постоянно в един момент ще се счупи. Или ще остане в трайно наведена поза, а понякога това е най-малкото неприятно :), а пък може да бъде и опасно. Лошо е и за неговите близки и децата му, които учи на безволие и безхарактерност. По този начин най-сигурно се възпроизвеждат страхливците, които в дългосрочен план никога не са успешни и добри хора. На трето място безгръбначието е опасно за цялото общество, защото го обрича в най-добрия случай на тъпчене на едно място, а по-често на цивилизационен регрес. След което всички започваме с въпросите „защо при нас е така, а в Европа е различно“. Ами защото едно общество се движи напред и нагоре от изправените гърбове, от тези, които летят, а не тези, които пълзят.

Нямам афинитет към безгръбначието, опитвам се с личен пример да показвам, че няма нищо страшно, макар че понякога е много трудно, да стоиш изправен и аргументирано да защитаваш позицията и възгледите си. Уважавам и ценя противниците и опонентите си, които умеят да стоят изправени и да водят спорове и битки. Да спечелиш в такъв случай е наистина удовлетворяващо.

Как си „партнират“ бездарието, интелигентност на хамстер и агресивна тъпота? 

Партнират си чудесно, допълват се като части на пъзел. Това е профилът на нискоинтнелигентните, но за сметка на това изключително агресивно амбициозни хора, които нямат никаква реална представа за собствената си низост, но компенсират с прояви на вселенско самочувствие, което ги мотивира да се изказват като последна инстанция. Това би било много смешно във всички ситуации, ако у нас не бяхме и не сме свидетели на овластени хора с точно такъв профил. Народът ни, който е много мъдър, бързо им сложи най-цветистия и добре описващ ги прякор „калинки“. И така тези иначе много симпатични насекоми станаха нарицателно на мързел, арогантност, умствени дефицити и изобилие от наглост и самочувствие. Всъщност това са едни войнстващи примитиви, които аз лично наричам марокански скакалци. Повече им прилича, имайки предвид поведението на този вид насекоми – идват неканени, на ята и опоскват всичко. После остава пустиня….

Кое е най-трудно в един разговор със себе си? 

Да бъдеш искрен и болезнено откровен. Да се изправиш пред бездната на собствените си страхове, нереализируеми амбиции и реалното си ниво. Да си признаеш чистосърдечно и без унищожителна самокритика грешките и провалите, защото те могат и стават идеален трамплин да продължиш напред. Без излишни самообвинения, а по-скоро с критичен анализ на свършеното и несвършеното, защото в противен случай има риск от депресивно състояние.

Коя истина е вашата?

Тази, която ми дава различните гледни точки и ме възпира от раздаване на правосъдие. Аз не мисля, че винаги истината е само една. Или ако е една, то има различни гледни точки към нея и е хубаво да можем да ги видим всичките, да ги анализираме. Това кореспондира с моя начин на мислене, относно човешкото поведение – винаги търся причините, поводите и предпоставките за една или друга постъпка. Така ми е по-лесно – разбирам един човек защо се държи по определен начин, но това е по-скоро желание за намиране на обяснение, а не оправдание за нечие поведение. Защото аз не приемам живота като съдебна зала, в която някой е обвинител, друг адвокат, трети – обвиняем, а четвърти – съдник. Не, хармоничните човешки отношения предполагат да търсим обяснение, а не оправдание за нещо. И колкото повече анализираме и се самоизследваме, толкова по-лесно ще се справяме с различни житейски ситуации. Ще ставаме по-мъдри.

Какво не си прощавате? А на другите?

До сега не съм правила нещо наистина непростимо – не съм убивала, не съм лъгала за базисни неща. Какво значи да не си простя? Ако не можем да си простим всичко, ние не можем да го изстрадаме пълноценно и пречистващо. Аз мисля, че първо е прошката, а след това дълбокото страдание по грешката, която сме допуснали. Това за мен е процесът на катарзиса.                                                Аз прощавам всичко на близките и приятелите си. Но не забравям, уви.

В обществен план не прощавам лъжата, лицемерието, алчността и войнстващия примитивизъм, който претендира да управлява.

Защо е пъстър „светът на идиотите“?

Защото в него има всичко. Прекалено пъстър става, когато идиотщината в поведението се съчетае с много претенции за доминиране.

Можете ли да посочите слабостите във вашия характер?

Не, те остават само моя тайна. Не искам да давам оръжие в ръцете на „враговете“ си.  Модерно е да се казва, че „слабост ми е добротата или това, че прощавам всичко“. Е, да, ама не. Аз не приемам тези свои черти като слабост, напротив.  Слабост в моя характер е свръханалитичността. Тя ми е зодиакално заложена, професията я доразви. Понякога наистина ми се иска да се плъзгам малко по повърхността. Но вече свикнах, че това е непостижимо за мен. И любимите ми хора също свикнаха.

Какво става, когато човек загуби достойнството си?

Загубил е един от основните темели на личността. И личната му къща се разклаща и остава клатеща се през целия му живот. Всеки по-силен вятър, да не говорим за буря или цунами, ще го събори и ще го овъргаля в калта.

Лесни ли са за „диагностика“ дефектите в мисленето?

Когато са симптом на психично заболяване – да. Когато са личностов дефект – не. Защото във втория случай те са плод на устойчиви, макар и прогнили, основи на личността. Много рядко съм виждала успех в „лечението“ на този дефект.

„Светът“ на самотата – носи ли спокойствие и на кого?

Да, носи. На всеки пълноценен, хармоничен и духовно богат човек. Самота и самотност са различни неща. За мен лично самотата е едно изключително благодатно време, в което мога да се отдам на моя вътрешен свят, да го анализирам, да правя изводи, да проигравам различни сценарии на поведение в критични и хубави ситуации, да се пречистя с някоя и друга сълза, да си кажа „Наздраве“ с чаша розе, да „поговоря“ с най-скъпоценната си звездичка на небето – моята изключителна майка. Аз обичам своята самота и й се посвещавам с удоволствие и с абсолютната сигурност, че тя ще ме обогати с емоции и дълбоки лични преживявания.