Здравеопазването в България – част I-ва

Ще се постарая да ви представя развитието на здравеопазването в България от 1878 г. до  сега с неговите плюсове и минуси.

Здравеопазването в България след Освобождението (1878–1944)

След Освобождението България започва буквално от нулата да изгражда здравна система. Османската империя е оставила слабо развита медицинска инфраструктура – малко болници, липса на санитарен контрол и минимален кадрови ресурс. Новата държава възприема европейския модел, най-вече френския и руския, и поставя като свои първи цели: ограничаване на масовите епидемии (холера, едра шарка, туберкулоза, тиф, малария); създаване на стабилна мрежа от болници; въвеждане на санитарни закони и контрол; подготовка на национални медицински кадри.

Развитието може да се раздели на няколко етапа: начален период (1878–1900): създаване на основите:  болници и медицински институции: първите държавни болници се изграждат в по-големите градове – София, Пловдив, Русе, Варна, Търново; създават се окръжни болници, финансирани от държавата и общините; откриват се първите военни болници, защото армията е основен фактор за борба с епидемиите при войски.

 Медицински кадри: България разполага с едва около стотина лекари, повечето чужденци; държавата започва да изпраща младежи да учат медицина в Париж, Виена, Берлин, Москва; след завръщането си те стават водещи фигури: Ст. Киркович, П. Стоянов,   Ст. Сарафов, д-р Вълкович и др.

Санитарен контрол: създават се първите санитарни инспекции, които следят за чистота на кладенци, хигиена на пазари, карантини; приемат се първи санитарни наредби за борба с холера и едра шарка; въвеждат се карантинни пунктове на границите.

Етап на модернизация (1900–1918): законодателни реформи; през 1903 г. се приема Закон за общественото здраве, който урежда санитарен контрол, ваксинации, структура на болничната мрежа; поставя се основата на държавно регулираната здравна система.

Обучение и професионализация: през 1917 г. е открит Медицинският факултет към Софийския университет, който става център за подготовка на местни кадри; учредяват се медицински дружества, започват да излизат специализирани медицински списания.

Борба с епидемиите: провеждат се масови кампании срещу едра шарка, туберкулоза и малария; създават се диспансери за туберкулоза и полово-предавани болести; изграждат се първите санаториуми – например във Вършец, Радунци (по-късно открит), Кюстендил.

Междувоенен период (1919–1944): консолидация и разширяване; развитие на болничната мрежа: през 20-те и 30-те години броят на болниците значително нараства; в по-големите градове се създават специализирани клиники – хирургия, вътрешни болести, акушерство; строят се родилни домове, противотуберкулозни санаториуми, психиатрични заведения.

Наука и лаборатории: развиват се бактериологични лаборатории, които произвеждат ваксини и серуми; институтът по заразни и паразитни болести се превръща в ключов център; въвеждат се модерни диагностични методи – рентгенови апарати, клинични лаборатории.

Майчино и детско здраве: откриват се „Малки кухни“, родилни домове и женски консултации; въвеждат се програми за обучение по хигиена, кърмене, детска профилактика.

Благодарение на ваксинации, санкции и подобряване на хигиената значително се намаляват холерата, едрата шарка, тифът и маларията.

Развитие на медицинското образование: медицинският факултет в София става престижен център, подготвящ специалисти за цялата страна.

Социални програми

Майчино-детско здраве, профилактика в училищата, статус на околийския лекар – важни стъпки към обществен модел на здравеопазване

                             Автор: проф. Панайот Куртев