Моята непозната

Лято, като лято. Краят на август, началото на септември. Горещо, задушно, досадно топло. Не по мой вкус. Още повече, че има три неща с „т“, от които ме е страх – ток, топло и тъпак. Ходех на море, заради прохладните сутрини, когато дълго плувах. Обичах и късната  вечер, когато ставаше по-хладно, особено на брега. Иначе трудно понасях горещия пясък. Под чадърите, почервенели от слънцето дебели персони, които в повечето случаи играеха белот и се наливаха с бира. Нали са на почивка? Мая също не понасяше жегата и бюргерските удоволствия и навици на плажа.

Бяхме заедно от две години. Като само първата живеехме като нормалните хора. В смисъл, на едно място, след работа пазарувахме заедно, после тя приготвяше нещо за вечеря. Умееше да бъде добра домакиня. Работата й беше напрегната и тя намираше в това начин за разтоварване. Всичко вървеше добре. Добре, до момента, в който  не получи сериозно предложение за работа в чужбина. В Швейцария. Имаше тънка професия – реставратор, а и родителите й бяха от двадесет години там. И замина. Чувахме се всеки ден. Но се виждахме реално два пъти в годината. Тя си идваше за по една седмица около Коледа и лятото, десетина дни. Толкова. Тази година бяхме на морето само пет дни, защото я извикаха спешно в офиса….Започна да ми писва. А и вече не виждах нищо нормално в това общуване. Трябваше сам да довърша почивката, резрвацията беше за десет дни. Обикновено, вечер, се отбивах при един стар приятел. Той беше управител на едно малко ресторантче „Морски дракон“ на плажа „Кабакум“. Хубава кухня, прясна риба, студено вино. Тази вечер всички маси бяха заети. Потърсих  Цецо.

-Пълно е, нали виждаш – каза той. Но все ще се нареди нещо за теб. Има само една възможност. Една дама е сама на маса. През вечер е тук. Ще я попитам дали може да седнеш при нея. Виждам, че си сам. Отиде и след малко се върна. – Може, каза жената. Имай предвид, че е доста особена. Не говори много. Хора всякакви, нали знаеш…

-Добър вечер – казах аз. Не последва отговор. Жената беше с тъмни очила и ме погледна доста строго. Донесоха менюто. Поръчах и се зачудих как ще се развият нещата. На мен също не ми се говореше, така че се очертаваше вечер на мълчанието. И така може, важното е да не си пречим. Погледът ми отново се спря на моята непозната. Срещу мен седеше жена, на около 40 години, със слънчев загар, определено чаровна. На лицето й, поне така ми се струваше, бе изписано отчуждение, негативизъм, тревога. Очите й гледаха проницателно, сякаш показваха решителност. Колко рядко се среща у жена. Дълбока замисленост и знаково мълчание. Нещо бе наранило душата й. Поне така ми се струваше. Кой знае?…Облеклото й бе в пълна хармония със строгия й външен вид. Костюм в тъмно син цвят, бяла блуза, колие, което показваше изискан вкус. На лявата ръка имаше халка. Какво се беше случило?…

Довършвах вечерята си. Повиках сервитьора за сметката. След малко, за моя изненада, той се появи с бутика от същото вино, което си бях поръчал.

-Какво става?

-Ваши приятели ви изпращат това!

Обърнах се и видях на съседна маса симпатяги от радиото, които шумно се веселяха. Отидох при тях, за да им благодаря за жеста. Когато се върнах, дамата отново ме погледна и за мое учудване за първи път, откакто съм на масата тихо каза нещо: – И ние с Владо обичахме това вино. – Извинете, не ви разбрах. – Виното е много хубаво. Заслужава си – каза тя.

Не знаех каква ще бъде реакцията, но все пак реших да опитам. – Да ви предложа ли една чаша? Последва мълчание. Все пак имаше отговор: – Може, но това не е повод за запознанство. От уважение към вас ще приема. Виждате ми се свестен, сериозен човек. – Благодаря!  Тя отпи глътка и продължи да гледа през мен. Загледах се отново в лицето на моята непозната. Видях, че една сълза се стичаше по бузата й. – Какво се случва?

Не очаквах отговор, но този път сбърках. – Всичко се случи преди три години. И продължи. С Владо се запознахме случайно. Излизах от офиса към осем вечерта. На спирката, две момчета и едно момиче, тийнейджъри, доста почерпени, може би и надрусани, без всякакъв повод, започнаха да ме обиждат и бутат. Не знаех какво да правя. В този момент зад гърба ми се появи висок мъж с бяла фанелка. Само като го видяха, определено здравеняк, с широки рамене, те се разкараха. – Познавате ли тези младежи? Какво искаха от вас – попита той. – Не знам – отговорих  – не ги познавам. За първи път ги виждам. – Ако не възразявате  да ви изпратя до вас, за да не ви пресрещнат и да си имате ядове с тях. Съгласих се – продължи жената. Качихме се в тролея. Изпрати ме до вратата. Подаде ми ръка и каза – аз съм Владо. Не искам да ви притеснявам, но ще ми бъде приятно да се видим някой път. Това е визитната ми картичка.

Мина време. Един ден по обяд му се обадих. Срещнахме се вечерта . Разговорът  беше много приятен. Явно беше много интелигентен,  с широки познания, възпитан. Допадаше ми. Така започна всичко. Последва дълго мълчание. Но явно искаше да каже още нещо.

-Много сте разстроена. Какво се случи после? Не го приемайте като любопитство. Просто разговорът тръгна така.

Жената се замисли. Беше й тежко. И все пак продължи с тих глас: – Една вечер той ме представи на родителите си. Интелигентни хора, които, кои знае защо още от първия момент показаха  студено, враждебно, дори, отношение към мен. Така и не разбрах причината. Това беше първата и единствена среща. Приех всичко като особеност на характерите им, но не му отдадох особено значение. За мен беше важен Владо. И сега след толкова време ще кажа, че ние просто не се обичахме, а се обичахме до полуда. Не можехме един, без друг. Искахме всеки миг да бъдем заедно. Искахме деца. Оженихме се. Не ни интересуваше кой, кого е обичал преди, с кого е бил. Гледахме само сега и напред. Имахме си пълно доверие. Защото появи ли се съмнението всичко свършва. Може би не веднага, но краят предстои.

Не очаквах такава изповед. Тя беше трогваща  и излизаше от сърцето на тази жена. Замислих се. Настъпи тишина. Тя отпи глътка вино, погледна ме и каза: – Беше живот като на кино. Държахме се за ръце, гледахме искрящите от красота изгреви и залези. Радвахме се на снега като децата. Владо беше тежък характер. Но може би аз и затова го обичах толкова. Беше мъжкар. Правеше някакви изследвания върху продължителността на живота. Готвеше професура. Вечеряхме, когато той изведнъж каза, че след седмица заминава в чужбина, за да продължи работата си. В първия момент, сякаш дори не разбрах какво ми казва. Изненадата беше пълна. В началото той ми се обаждаше всяка вечер, но от уличен телефон. Аз не можех да го търся. После обажданията се разредиха. Дойде и моментът, в който вече десетина дни нямаше вест от него. Притесних се. Не знаех какво да правя. Обадих се на родителите му. Студено ми отговориха, че нямат информация. Дали беше така, не ми стана ясно. Какво се е случило? Нямаше кой да ми каже. Той имаше само един много близък приятел, който не ми отговаряше на обажданията. Помислих си, че е станало най-лошото…

Погледнах часовника си. Минаваше десет. Реших все пак да попитам: – Разбрахте ли какво е станало? Видях сълзи в очите на жената.  Тя ми отговори: – След време случйно срещнах неговия приятел. Нямаше как да ме подмине, защото ние просто едва не се сблъскахме на улицата. Той ми каза, че при катастрофа Владо е загинал на място. Камион, го е засякал с голяма скорост, колата се е преобърнала няколко пъти и това е бил краят. Не повярвях, бях сигурна, че е умишлено!…

Последва дълго мълчание. Моята непозната си погледна часовника и каза: Ще ставам. Надявам се, че не съм ви отегчила много.

-Никак – отговорих. Това е една човешка драма. И за да я разкажеш на човек, когото виждаш за    първи път се иска много откровеност, сила и характер. Предложих й да  я изпратя. Тя ми отказа.      -След всичко, което се  случи, след болката, която никога няма да ме напусне, вече  от нищо не ме е страх. Страшното вече стана. Лека нощ, каза тя и с бавни стъпки тръгна надолу по улицата…

Късно, на другата вечер, отидох да се сбогувам с морето. Замислих се дали пък някога от неговите дълбини ще излезе истината за това, което беше станало. Кой знае?….Наистина, колко измамно нещо е животът!…

Емил Рафаилов