За какво спорите със себе си?

Всеки човек води безброй спорове през живота си – с родители, приятели, учители, обстоятелства. Но най-сложните, най-болезнените и най-важните спорове са онези, които водим със самите себе си. Те не се чуват на глас, но ехтят дълбоко в мислите ни – като постоянен диалог между страха и надеждата, между съмнението и вярата.

„Има само една причина за човешкия провал. И това е липсата на вяра в себе си“, казва Уилям Джеймс. Тези думи сякаш разкриват същността на вътрешния спор, който всеки от нас води. Спорим дали сме достатъчно добри, дали можем да се справим, дали заслужаваме успеха и щастието си. Когато губим тази вяра, сякаш губим и силата да вървим напред.

Вярата в себе си не е нещо, което се ражда напълно оформено. Тя се изгражда постепенно – още от детството, когато за първи път чуваме какво мислят другите за нас. Ако ни казват, че можем, че сме способни, че сме ценни, тогава тази вяра пуска корени. Но ако често чуваме „не можеш“, „няма да стане“, „това не е за теб“, тогава вярата се пропуква и ние започваме да се съмняваме в собствените си възможности.

И все пак, хубавото е, че вярата в себе си не е нещо окончателно изгубено. Тя може да бъде възродена. Всеки успех, дори най-малкият, всеки момент, в който сме преодолели страха си, ни учи, че можем. Именно опитът, а не думите, е този, който затвърждава вярата ни.

Когато споря със себе си, всъщност споря между това, което съм, и това, което мога да бъда. Едната ми част се страхува от провал, а другата настоява да опитам още веднъж. И колкото повече се вслушвам във втория глас, толкова по-тих става първият. Вярвам, че истинската сила е не да победиш страха, а да продължиш напред, въпреки него.

Вярата в себе си е нашият вътрешен компас. Тя не ни гарантира, че няма да падаме, но ни гарантира, че ще се изправяме. И може би най-важният спор, който водим със себе си, е именно този – дали да се откажем или да повярваме отново.

Автор: проф.Панайот Куртев