Стъпки по снега

Началото на декември. София бе потънала в мъглива пелена. От небето вече няколко дни валеше ситен дъжд. Идваше зимата. Моето настроение бе в хармония с всичко това. Бях мрачен и замислен. Вървях по “Раковски”. Някъде около военния театър някой ме хвана за рамото. Обърнах се. Зарадвах се, че това беше Коста, състудент. С него бяхме в една компания. Добро момче, купонджия, човек на живота.

– Не съм те виждал отдавна. Чувам те само по радиото – започна той.

– Не ми остава много време за приятелите. Имам достатъчно грижи. Надявам се да си добре. Понапълнял си, значи добър живот!…

– Не се оплаквам – продължи Коста. Знаеш ли, че Лили се е върнала? Вчера беше вкъщи. Спомнихме си за онези луди времена, за червеното вино, за разговорите до късно. Стана дума и за теб. Каза, че много би искала да те види. В събота пак се събираме, ела и ти.

– Имам друг ангажимент, няма да мога – отговорих аз.

– Ти решаваш – малко се намръщи Коста. Да ти дам поне номера й, звънни й, ще се зарадва.

Записах си номера на Лили. С Коста се разделихме. Продължих надолу по улицата, замислен. Дъждът продължаваше. Стана студено. Светнаха първите улични лампи.

С Лили се разделихме преди 7-8години. Тя беше отличен пластичен хирург, замина за Германия. От общи познати научих, че е направила сериозна кариера. Финансово била много добре. Още когато се запознахме тя каза, че един ден, ако се разделим по желание на един от двамата, другият приема това, без излишни драми, приказки, скандали. Приех.

….Вървхме през Градската градина. Някъде около Народния театър тя се спря, обърна се към мен и без всякакъв повод каза: “Трябва да се разделим. Така ще бъде по-добре и за двамата”. Погледнах я учудено. Големите й умни, кафяви очи излъчваха решителност. “Добре” – промълвих аз. Хванах ръката й за сбогом. Обърнах се и продължих в обратната посока.

….Лили четеше най-вярно това, което ставаше в душата ми. Успяваше по най-добрия начин да се вгледа в мен, да разбира вълнението, което не показвах, да търси най-прекия път в разговора и да заложи на разбирателството. Чудно нещо, което другите жени не притежават. Или в по-малка степен, това ми липсваше. От друга страна се опитвах, по-късно, да търся ключа към душата на човека до мен. Но не успявах. Тънка работа!….

Уговорихме си среща в 6ч. вечерта. Вървях по “Руски”. В главата ми се въртеше само един въпрос. Какво ще видя след толкова време? Влязох в ресторанта малко по-рано. Беше почти празно. На съседна маса възрастна двойка обсъждаше предстоящ ремонт. Досадно. В дъното седеше дама в тъмно син елегантен костюм, с шапка, с воал. Личеше, че дрехата бе маркова, подбрана с вкус.

Тъкмо поръчах и в ресторанта влезе стар приятел с жена си. Поканиха ме да седна, за малко при тях. Поговорихме си и аз се върнах на моята маса. Доста се стреснах, когато там се беше настанила дамата, която бях забелязал.

– Има такива изненади – каза тя и повдигна воала си. Беше Лили.

Поръчах бутилка бяло вино, от онова, което преди време много харесхвахме. Сервитьорът сипа в чашите и се оттегли.

– Наздраве – казах аз. Лили отпи глътка вино, погледна ме в очите и каза – винаги съм мислила, че ти беше най-хубавото нещо в моя живот. Мисля, че отново може да бъдем заедно.

Думите й прозвучаха искрено, но това не ме впечатли.

– Знаеш ли – продължих разговора, след толкова години вече не сме същите и каквото и да направим ще бъде с доза неискреност. Не мога така, познаваш ме добре. Грижите ми вече са други, а и Мая е изключителен човек.

– От колко време сте заедно? – попита Лили.

– Това няма значение. И все пак от близо две години.

– Разбирате ли се? Ти си тежък характер.

– Да

– Ще се ожениш ли за нея?

– Какво налага това. Знаеш мнението ми. Бракът като институция е отживяла работа. Аз съм за джентълменско споразумение. Не подписаните документи правят хората щастливи, а изкуството да живеем заедно. Трудно, но не и невъзможно. Защото обичта е до време, уважението за цял живот.

– Не си се променил, отбеляза Лили. Не го и очаквах. При теб нещата са железни, както винаги.

– Сигурно

– Ти смяташ ли да имаш семейство, деца? – поинтересувах се. Или какво?

– Имах връзка около година. Той беше интелигентен, добър чвек. Отдаден само на работата си. Работеше много, а и пиеше доста. Нямаше време за мен. Когато пък имаше свободно време се запиваше с приятели. По-късно разбрах, че има и друга жена в живота му. Всичко свърши. Загубено време, което няма как да се върне. …Това е …..Остана само разочарование, болка и тревога…

Вгледах се в лицето на Лили. Не откривах, просто преоткривах неща, които някога ме бяха впечатлили. Топлите кафяви очи, искрената усмивка, иронията, силното усещане, че този, когото обича й принадлежи само и единствено на нея. Прикрита, но силно проявена ревност. Богат душевен мир. Но и нещо, което преди го нямаше. На лицето и личеше самота и замисленост.

Разговорът не вървеше. Всеки потънал в мислите си, за онова, което е било, но няма да се повтори, за едно решение, което сложи край на всичко. Чашите с вино стояха почти недокоснати.

Лили погледна часовника си и каза – трябва да ставаме. Имам среща с моя адвокат. Ако искаш можем да продължим по-късно?

Излязохме от ресторанта. В близката улица Лили се спря пред луксозен автомобил, от който като ни видя излезе един млад здравеняк.

– Това ли е той? – попитах аз

– Не е това, което си мислиш. Светльо е син на баща ми на брат. Помага ми да се справям с колата в града. Движението в София е ужасно! По-късно ще те чакам вкъщи. Имам хубаво вино.

Отказах. Тя ми подаде ръката си. Тя беше студена. Погледнах я в очите. Там една малка сълза казваше всичко…..Снегът се усилваше.

…. Преди години бях носен от вихъра на щастието. Трепетно усещане, което те кара да се чувстваш в друго измерение. На светлина и близост, да виждаш света по-различен, по-добър и надежден.

Спомних си онзи от уроците на живота, в който се казва, че ако не си обичал достатъчно силно, значи нещо не е било наред, имало е фалшиви тонове, които не си чувал. Кой знае защо?… Да, но в един момент завесата пада и всичко свършва. Като в един великолепен спектакъл, в който ти не си бил зрител, а главно действащо лице.

Вървях през Градската градина. Един въпрос чакаше своя отговор. Трябваше ли да изживея всичко това? Мисля, че да. Защото миналото е малка частица, без която няма днес, няма утре. Защото всичко в този живот е свързано.

И няма сила, която да помрачи онова, макар и далечно вече чувство, че си бил щастлив, че някой до болка те е обичал. Съдбата обаче е решила друго. И ти е трябвало да й се подчиниш!…

Или както казва големият Херман Хесе: “Няма щастие, което да трае дълго”…..Снегът се сипеше на едри парцали.

Бяла приказка, която разказваше своята истина. Истина, която ще помниш винаги. За едно друго време и за две кафяви и топли очи…

Емил Рафаилов