„Докторе, направете всичко възможно.“
Вероятно няма лекар, който да не е чувал тези думи. Обикновено се произнасят в най-трудните моменти – когато човекът отсреща е уплашен, когато семейството очаква решение, а времето за него понякога е малко. В тези четири думи има надежда, страх и едно напълно естествено желание: да не се отказваме.
Но какво всъщност означава в медицината „всичко възможно“?
Съвременната медицина може изключително много. Можем да поддържаме жизнени функции, да заместим работата на органи, да извършваме операции, които преди няколко десетилетия са изглеждали немислими. Можем да оперираме пациенти в много напреднала възраст, хора с тежки придружаващи заболявания и случаи, които допреди години биха били определени като неоперабилни. Технологичната граница непрекъснато се измества.
И точно затова един от най-трудните въпроси в медицината вече не е само „Можем ли да го направим?“, а „Трябва ли да го направим?“ Между двете има огромна разлика.
Една операция може да бъде технически възможна, но рискът от нея да бъде изключително висок. Може да успеем да удължим живота, но цената да бъде месеци в интензивно отделение, множество последващи интервенции или загуба на самостоятелност. В други ситуации тежката операция може да е единственият реален шанс човекът да се върне към живота, който е имал преди заболяването. И понякога границата между тези две ситуации е много тънка. Затова медицинското решение не може да бъде сведено само до това дали една процедура е технически изпълнима. То трябва да включва вероятността за успех, рисковете, прогнозата на основното заболяване, състоянието на пациента и – не по-малко важно – какво самият той би определил като приемлив резултат.
За един човек най-важно е да бъдат използвани всички възможности, независимо от риска. Друг може да каже: „Не искам още една тежка операция, ако няма реален шанс отново да бъда самостоятелен.“ И двете позиции заслужават уважение. Тук разговорът между лекар и пациент става толкова важен, колкото самото лечение.
Когато близките казват „направете всичко“, те рядко имат предвид конкретна операция, апарат или медикамент. По-често казват: „Не го изоставяйте.“ Искат да бъдат сигурни, че не е пропусната възможност, че решението не е взето прибързано и че човекът, когото обичат, получава най-добрия шанс, който медицината може разумно да му даде.
Задачата на лекаря обаче не е просто да изпълни всичко, което технически е възможно. Понякога професионалната отговорност означава да предложиш сложна и рискована операция, когато виждаш реален шанс. Друг път означава да имаш смелостта да кажеш, че още една процедура вероятно няма да промени изхода, а само ще увеличи страданието. Това не е отказ от лечение. Напротив – и в двата случая става дума за лечение, но с различна цел. Медицината не е война, в която всяко отстъпление е поражение. Понякога успехът е излекуването. Понякога е удължаването на живота. Понякога е запазването на крайник, орган или самостоятелност. А понякога, когато заболяването вече не може да бъде победено, целта става контролът на болката, спокойствието и достойнството на човека.
И вероятно точно тук се крие най-трудната част от лекарската професия. Да знаеш какво можеш да направиш се учи от учебници, операции и години практика. Да разбереш какво трябва да направиш за конкретния човек пред теб изисква нещо повече.
Затова, когато някой каже „направете всичко възможно“, може би най-важната дума не е „всичко“. Най-важната е „възможно“ – не само технически, а разумно, полезно и достойно за човека, който ни е поверил живота си.
„Другият до мен“ е рубрика на д-р Маргарет Димова
