Българското здравеопазване – много дипломи, все по-малко хора – част – I-ва
Българското здравеопазване от години се „реформира“. Сменят се министри, стратегии, наредби, директори, методики и модели на финансиране. Увеличават се бюджетите, купува се модерна апаратура, откриват се нови структури, разширява се медицинското образование. И въпреки това усещането за криза не изчезва. Защото най-тежкият дефицит в българското здравеопазване вече не е дефицитът на пари. Това е дефицитът на хора – достатъчно подготвени, мотивирани, отговорни и поставени на правилното място.Системата може да купи нов скенер. Може да построи нов корпус. Може да открие още една клиника или още един медицински факултет. Но не може да произведе добър лекар за две години. Не може да създаде добра медицинска сестра с административна заповед. И не може да създаде истински университетски преподавател само с диплома, научна степен и академична длъжност. Винаги парите ни са оправдание за всичко. В България почти всеки разговор за здравеопазването започва с едно и също обяснение – няма достатъчно пари. По този начин системата се освобождава от необходимостта да зададе по-трудния въпрос: а добре ли използваме парите, които вече имаме? Никой не пита каква е системата, която се финансира. Лошата организация също струва пари. Дублиращите се структури струват пари. Лошо планираният човешки ресурс струва пари. Излишната администрация струва пари. Обучението без достатъчно преподаватели и клинични бази също има цена – само че тя се плаща години по-късно от пациентите. Системата продължава да финансира предимно дейности, структури и отчетени процедури, вместо достатъчно ясно да инвестира в качество, профилактика, сестрински грижи и човешки капитал. Получава се парадокс – пари има все повече, а усещането за недостиг става все по-силно. Имаме лекари. Но имаме ли лекари там, където са необходими? България не е държава без лекари. В края на 2025 г. практикуващите лекари са 30 409, или 47,3 на 10 000 души население. Само 13% обаче са общопрактикуващи лекари. Регионалните и специалностните диспропорции остават сериозен проблем. Това показва фундаментален организационен дефект. Ние не управляваме медицинския човешки ресурс. Ние го регистрираме. Знаем колко лекари имаме, но далеч по-трудно отговаряме на въпросите колко ще ни трябват след пет или десет години, по кои специалности, в кои региони и кой ще замести хората, които напускат системата. А когато липсата стане критична, започваме да търсим спешни решения. Но кадрова политика „на пожар“ не е кадрова политика. Медицинските сестри – кризата, за която всички знаят и към която всички привикнаха. Още по-тревожна е ситуацията при медицинските сестри. В края на 2025 г. в България работят 28 357 медицински сестри. Само 11,7% от тях са на възраст до 35 години, докато 18,4% са над 65 години.Тези числа би трябвало да предизвикат тревога.Вместо това от години ги повтаряме.Свикнахме с дефицита. Свикнахме една сестра да се грижи за прекалено много пациенти. Свикнахме пенсионери да продължават да работят, защото няма кой да ги замени. Свикнахме професионалисти с огромна отговорност да търсят допълнителна работа, за да получат приемлив доход.Това е може би най-опасната форма на системна криза – моментът, в който ненормалното започне да изглежда нормално. Медицинската сестра не е евтин помощен персонал към лекаря. Тя е медицински професионалист, без когото модерната болница просто не може да функционира. Можем да закупим роботизирана хирургична система за милиони. Но ако няма достатъчно добре обучени сестри в операционната, реанимацията и отделението, технологията не решава основния проблем. При студентите – количеството започна ли да измества качеството? Най-неудобният разговор обаче предстои. Той е за медицинското образование.България увеличи значително броя на обучаваните и завършващите медицина. Според OECD (Организация за икономическо сътрудничество и развитие)броят на завършилите медицина достига около 31 на 100 000 души през 2023 г. – изключително висок показател в международно сравнение. На пръв поглед това е успех. Но медицината не е производство, при което повече произведени единици автоматично означават по-добър резултат. Въпросът не е: колко студенти сме приели? Въпросът е: колко добре подготвени лекари сме създали?А това са две съвсем различни неща. Когато увеличаваме студентите, трябва пропорционално да увеличаваме преподавателите, пациентските и клиничните бази, упражненията, симулационното обучение и възможностите за индивидуална практическа работа.Ако това не се случва, медицинското образование постепенно се превръща от обучение в администриране на големи потоци студенти. Студентът може да е присъствал на упражнение, без реално да е прегледал пациент. Може да е издържал тест, без да може да изгради диференциална диагноза. Може да знае алгоритъма, без да разпознава клиничната картина. Може да получи диплома, без никога да е получил достатъчно време до леглото на болния.Точно тук количеството започва да се превръща във враг на качеството. Колко медицински факултети може да понесе една малка държава? Трябва да бъде поставен и друг неудобен въпрос: не превърнахме ли медицинското образование в прекалено привлекателен образователен пазар?Откриването и разширяването на медицински програми може да носи престиж, студенти, такси и институционални приходи.Но университетът не е предприятие за производство на дипломи. Особено медицинският университет.Не е достатъчно да има аудитории, презентации, учебна програма и формално акредитирани структури. За качественото обучение по медицина са необходими поколения преподаватели, клинични школи, университетски болници, достатъчно пациенти, научна среда и ежедневен контакт между студент и преподавател.Тези неща не могат да бъдат създадени административно.
автор: проф. Панайот Куртев, онколог
