Българското здравеопазване – много дипломи, все по-малко хора – част-II-ра
Медицинска школа не се открива. Медицинска школа се изгражда десетилетия.Затова въпросът не е дали България има „много университети“.Въпросът е дали всеки университет, който обучава бъдещи лекари и медицински специалисти, разполага с реалния човешки и клиничен капацитет да го прави на необходимото ниво.А кой обучава обучаващите? Това може би е най-болезненият въпрос.В българската академична медицина постепенно се създаде огромна система от показатели – публикации, цитирания, индекси, проекти, степени, конкурси и академични длъжности.Всичко това е необходимо.
Но има един показател, който трудно се измерва:Може ли този човек да обучава бъдещ лекар? Добър хирург не означава автоматично добър преподавател.Добър учен също не означава автоматично добър преподавател.А човек с академична титла не става автоматично нито добър учен, нито добър педагог.Когато формалните критерии започнат да доминират над реалния професионален авторитет, академичната система започва да произвежда звания вместо школи.Публикацията не може да замести операционната.
Цитирането не може да замести клиничния опит.А академичната длъжност не може да замести способността да застанеш пред петима студенти до леглото на пациент и да ги научиш как да мислят като лекари.
Необходимо е да си зададем неудобния въпрос дали всички, които преподават медицина, действително са подготвени да преподават медицина.Поставя се и следния въпрос-младото поколение – виновно или изгубено от системата? Най-лесно е да кажем:„Младите вече не искат да работят.“Това е удобно. И до голяма степен несправедливо.Днешният млад лекар вижда как работят неговите колеги в други европейски държави. Знае какви са възнагражденията, условията за специализация и възможностите за научно развитие.
И задава напълно логичен въпрос:Защо да остана?Не можем да искаме от младите хора да компенсират лошата организация със саможертва.Призванието не плаща наема.
Ентусиазмът не замества професионалната перспектива.А уважението към професията не може да бъде изисквано само от младия лекар – системата също трябва да покаже уважение към него.Но младото поколение също трябва да разбере нещо важно.
Медицината не е професия на бързия успех.Тя изисква години четене, дежурства, грешки, съмнения, повторения, работа и учене.Интернет даде на студентите почти неограничен достъп до информация. Изкуственият интелект вече може за секунди да създава резюмета, презентации и диференциални диагнози.Но бързият достъп до знание създава опасната илюзия, че знанието вече е усвоено.Не е.Пациентът не е тест с четири възможни отговора. И ето идва най-голямата опасност – посредствеността да стане стандарт.Истинският риск пред българската медицина не е утре внезапно да останем без лекари.По-страшният сценарий е друг.Да имаме достатъчно дипломи, но недостатъчно добре подготвени специалисти.Да имаме професори, но все по-малко учители.Да имаме университети, но все по-малко истински академични школи.Да имаме модерна апаратура, но недостатъчно хора, които могат да използват пълноценно възможностите ѝ.Да имаме протоколи, алгоритми и стандарти, но да губим клиничното мислене.И постепенно да приемем посредствеността като нормално състояние.Това би било много по-трудно поправимо от финансов дефицит.От тука идва логичното заключение , че не ни трябва поредната реформа. Трябва ни промяна на критериите.Българското здравеопазване има нужда от повече средства. Но още повече има нужда от ясни правила какво качество купуваме с тези средства.Медицинското образование трябва да бъде обвързано с реалния преподавателски и клиничен капацитет. Броят на студентите не трябва да бъде само финансов или административен въпрос.Преподавателите трябва да бъдат оценявани не само по научни показатели, а и по педагогическите си качества и реалната работа със студентите.Младите лекари трябва да получат прозрачен път за специализация и академично развитие, който зависи повече от способностите и труда им и по-малко от това дали са попаднали на „правилното място“.Сестринството трябва да престане да бъде кадровият резерв, върху който системата икономисва. А държавата трябва най-после да започне да планира медицинските кадри за следващите десетилетия, вместо да брои дефицитите, след като вече са настъпили. Може да кажем че, можем да увеличим бюджета на здравеопазването,можем да построим още болници,можем да открием още медицински специалности и университетски структури,можем да приемем още студенти,можем да произведем още дипломи, доктори, доценти и професори.Но има нещо, което никоя административна система не може да произведе на конвейер:добър лекар.За него са необходими талант, характер, образование, дисциплина, учители, клинична среда и години труд.
Същото важи за медицинската сестра.И още повече – за преподавателя, който трябва да създаде следващото поколение.Затова може би най-важният въпрос пред българското здравеопазване вече не е:„Колко пари още са необходими?“ А: „Какви хора оставяме след себе си?“Защото истинската катастрофа няма да настъпи в деня, когато свършат парите.
Тя ще настъпи тогава, когато има болници, апаратура, бюджети, университети и дипломи – но няма достатъчно хора, на които бихме поверили собственото си здраве.
Автор: проф. Панайот Куртев, онколог
