“Ехограф” – публицистика с позиция!
Името „Ехограф“ провокира любопитството ми още преди да прочета текстовете в рубриката. Вероятно защото за един лекар тази дума има съвсем конкретно значение. Ехографията ни позволява да видим онова, което окото не може – да преминем отвъд повърхността и да потърсим причината зад видимия симптом. След като прочетох „Ехограф“, си помислих, че изборът на име едва ли е случаен. Само че тук обект на изследване не е човешкото тяло, а обществото.
Текстовете на Емил Рафаилов не се стремят да бъдат безпристрастна хроника на събитията. Напротив – те имат позиция. Понякога остра, понякога иронична, на моменти дори неудобна. Авторът говори за посредствеността, пошлостта, безхаберието, истината и лъжата, за книгите, интелекта и способността ни да мислим критично. Заглавия като „Войнстваща посредственост“, „Пошлост“, „За истината и лъжата“, „Светът на книгите“, „Чиновници и безхаберие“ сами очертават територията на тази публицистика – наблюдение не толкова върху конкретното събитие, колкото върху човешкото поведение и обществените процеси, които стоят зад него.
Това, което намирам за ценно в „Ехограф“, е отказът от удобната неутралност. Живеем във време на огромно количество информация и парадоксално малко време за осмислянето ѝ. Всекидневно получаваме новини, мнения, анализи и готови заключения, които бързо заменяме със следващите. В подобна среда способността да спрем и да си зададем въпроса „Защо?“ постепенно се превръща в интелектуален лукс.
А „Ехограф“ задава именно този въпрос.
Не е необходимо читателят винаги да бъде съгласен с автора. Всъщност добрата публицистика вероятно започва точно там, където съгласието престава да бъде задължително. Стойността ѝ е в способността да предизвика реакция – да ни накара да защитим собствената си позиция, да се усъмним в нещо, което сме приемали за очевидно, или просто да погледнем към познат проблем от различен ъгъл.
Като лекар не мога да не направя и друга аналогия. В медицината симптомът невинаги е заболяването. Той е само видимата му проява. Ако лекуваме единствено него, без да търсим причината, рискуваме да пропуснем същественото. По подобен начин обществените скандали, политическите кризи, агресията, посредствеността и загубата на критерии могат да бъдат разглеждани не само като отделни събития, а като симптоми на по-дълбоки процеси.
Именно тук според мен е най-силната страна на рубриката. Тя не претендира да поставя окончателни диагнози. По-скоро насочва „трансдюсера“ към места, които сме свикнали да подминаваме, и оставя читателя сам да разчете образа.
Особено близка ми е защитата на знанието, културата и интелекта, която преминава през много от тези текстове. В епоха, в която увереността често се приема за компетентност, а популярността – за авторитет, напомнянето, че образованието, четенето и способността за критично мислене имат значение, не е нито старомодно, нито елитарно. Напротив – то е необходимо.
Разбира се, „Ехограф“ е субективна рубрика. И точно такава трябва да бъде. Тя носи темперамента, разочарованията, пристрастията и културните ориентири на своя автор. Читателят може да спори с отделни тези и вероятно понякога трябва да го прави. Но трудно може да остане с усещането, че текстовете са написани без позиция.
В медицината добрият образ не е този, който непременно ни успокоява. Той е този, който ни показва достатъчно ясно какво се случва и ни кара да потърсим причината.
Може би това е и най-точният начин, по който бих определила „Ехограф“ – рубрика, която не просто наблюдава обществото, а се опитва да погледне под повърхността му.
А понякога именно там се намират най-важните находки.
д-р Маргарет Димова, съдов хирург
